Беше късна нощ, намирах се в един от онези глухи и самотни мотели, които хората отбягваха. Можех да усетя как вятърът разпръскваше пясъка отвън, да чуя слабото скърцане на ветрената мелница и  да помириша пропилият се в дървената маса бърбън.

  Чувах как металните токчета тракаха по старите стълби и виждах как нежна женска ръка, прокарваше пръсти по студения парапет. Пушекът плахо излизаше от кървавочервените и устни, а червилото и оставяше отпечатък върху прашната чаша. Можех да усетя как пулсират вените на врата и, разнасяйки целият този парфюм из въздуха. Можех да усетя как тупти сърцето и, ако въобще и бе останало такова. Ледът се топеше по горещата и гръд, табакерата падна на земята, ароматното вино се разля и тишината избяга през открехнатият прозорец . . .

                              1 глава : Хидрофобия

  Нарекоха ме луда и ми предписаха диагноза хидрофобия насляпо, без да им мигне окото. Всяка нощ се давех в един и същ сън, още от дете. Държаха се с мен като с животно болно от бяс. Само да можех да им покажа това, което виждах, скрито в дълбините. Исках единствено да прогоня тези зловещи очи, впили се в моите . . .

  За щастие не всички ме мислеха за луда, имаше мъже с характер, готови на всичко за да се докоснат до истинска хетера. Моите предци са били едни от най-красивите и властни куртизанки в Атина, успявали да поставят всеки мъж на колене. Не познавах майка ми, от слухове разбрах, че е била убита, а аз съм била изоставена на улицата. Бях родена през далечната 1967, някъде из мрачните киевски квартали, където през една дъждовна нощ бях открита от жена на име Асмара. Тя бе българка, започнала като проститутка и впоследствие наследила публичен дом, убивайки злият си господар. Харесвах я, тя ме отгледа, даде ми подслон, храна и име с което да се гордея. Научи ме на тънкостите в занаята, но никога не ме караше да правя нещо и ме държеше настрана от редовните клиенти на домът.

Една нощ се събудих, а около мен всичко гореше. Асмара загина в в пламъците, а аз все още можех да чуя писъците и, затворех ли очи. Малцина оцеляхме и точно когато си мислех, че ще остана на улицата се появи онзи странник с качулка и черен плащ, чиито лице не можех да видя. Крум, така се представи в онази грешна нощ, появявайки се като ангел хранител с онази лъскава черна карета. Помогна ми да си стъпя на краката и изрично настоя да се запиша медицински университет. Единствените му думи бяха: „Когато дойда за теб, бъди готова. Има много хора по света, които имат нужда от помощта ти.”. И ето че този ден настъпи, качих се на корабът и отплавах към България, заедно със странният екипаж, който той бе събрал, веднага след като получих писмо от него.  

                                            5 Март 1987г. – Черно море :

  Музиката ехтеше и тази нощ из пустата синева, вибрирайки по стените на мрачната каюта. Сякаш морските сирени бяха излезли над водата и пееха своите еротични песни. Ритъмът зачестяваше все повече и повече, докато тя не се появи на палубата, стискайки стъклена бутилка и лист хартия в ръката си. Морето бушуваше бясно и леденостудените вълни се разбиваха в корпуса на корабът. Вятърът небрежно повяваше дългите и червени плитки, които се подаваха изпод мрачната качулка. Зловеща, потайна, но в същото време женствена и нежна, тъмната фигура замахна грациозно с ръка и изхвърли стъклената бутилка в черната вода. Гъстите облаци присветнаха и не след дълго небесата се разтресоха от мощен тътен. Корабът се носеше призрачно, подмятан от вълните и единствено гласът на капитанът, отекваше в морската шир. Той беше едър и висок с вързана на опашка кестенява коса и добре оформена брада.

-          Витиния. – извика той, насочвайки се леко към тъмната фигура. – Ела насам, искам да поговорим за нещо.

-          Капитане? – измърмори тя изпод качулката си.

-          Ухаеш прелестно тази вечер. Може би по – късно . . .

-           Не ме познавате капитане, аз съм опасен човек, мислех че сте наясно с товарът, който пътува на корабът ви. – отвърна му тя, а очите и блеснаха изпод качулката.

-          Моля те, наричай ме Алекзандър. Нека зарежем обноските, нощите тук са студени и мрачни, а аз имам каюта, пълна с горещ ром. – засмя се лукаво той, потърквайки брадата си.

-          Дързък сте ка . . . Алекзандър – усмихна се Витиния и махна качулката, която криеше красивото и лице.

-          Бих се радвал да науча историята ти, за това как успя да стигнеш до кораб пълен с хора, които не познаваш, пътувайки към място, на което никога не си била . . .

  Бузите и бяха поруменели от студения вятър, големите и меки устни бяха пресъхнали и леко трепереха от студ, а златистите и очи, стояха втренчени в лицето на капитана.

  Изведнъж нещо затрака по ламаринения параван на корабът, Витиния надигна глава и само след секунди едри капки дъжд се стовариха върху лицето и. Момичето се разпищя и с викове побягна към каютата, хлъзгайки се и падайки по мокрия под.

-          Витиния! – извика разтревожено капитана след нея.

-          Стой, Алекзандър! – появи се мигновено един от моряците и стисна капитанът за лакътя. – Бяхме предупредени за нея. Тя е бреме, казвам ти, бреме!

-          За това ни плащат глупако! – сопна му се той. – И за теб съм капитан Алекзандър Маврин! На работа, моряко. - изсъска капитанът и блъсна ръката му.

  Валеше като из ведро. Дъждът яростно се блъскаше в прозорците на каютата, сякаш искаше да влезе и да удави клетото момиче. Скоро от малката стаичка отново се разнесе сластна и провокативна музика, която караше всички на палубата да задействат въображнението си за случващото се отвътре. Мрачното черно було се плъзгаше плавно по гладката и кожа, заедно с всички бижута и дрънкулки, които носеше. Витиния бързо грабна суха кърпа и попи капките дъжд от тялото си. Размазаният от дъжда грим засъхваше по красивото и лице, тя заби чело в дяволското огледало, бавно размазвайки червилото си по него . . .

-          Витиния. – чух познат глас зад гърбът ми.

-          Капитане?

-          Казах ти да не ме наричаш така.

-          Извинявай, аз . . .

-          Добре ли си?

-          Да, аз просто . . .

-          Разбирам, не е нужно да ми даваш обяснение. – въздъхна той и опря длан върху рамото ми, приближавайки се към мен. – Ухаеш прекрасно.

-          Трябва да разбереш нещо Алекзандър, ценя това което правиш за мен, но аз не съм твоята любов. – отдръпнах се от него, отмествайки ръката му. – Аз съм трудна за разбиране и още по-трудна за обичане.

-          Разбирам. – усмихна се той и наведе глава. – Е, все пак, сделката си е сделка. – широка усмивка се появи на лицето му, щом надигна отново глава.

-          Не разбирам.

-          Имаме ром за изпиване и история за разказване. Освен ако не се отмяташ.

-          Аз винаги държа на думата си моряко, може би единственото ми положително качество. - усмихнах се небрежно и присвих очи.

  Времето бе по-мокро от полата на проститутка и по-студено от кожата на мъртвец, а ромът се стичаше като мед по сухите ми устни и ме опияняваше. Чувствах се като зомби, ненаситна за плътта му, ненаситна за кръвта му, ненаситна за вкусът му. Хапех и забивах нокти в него, а от изражението на лицето му разбрах, че до сега не се бе докосвал до такава порода. Тялото ми гореше, аз горях, надявах се да се възпламеня като феникс и да стана на пепел, защото огънят пречиства, а аз бях дяволски мръсна в този момент. Пациентът ми обаче се оказа дързък и най-накрая ме сграбчи и захвърли върху изпотените завивки. Имах чувството, че искаше да преобърне корабът, разтрисайки цялата каюта. Не след дълго от червилото ми нямаше и следа, а дрехите ми свободно плуваха по наводнената палуба.

-          Да ме убиеш ли се опитваш? – усмихна се той запъхтян и ме целуна по рамото.

-          Да не се страхуваш от малко кръв. – надвесих се над него, а дългата ми коса се спусна пред лицето му.

-          Казва жената, която изпада в паника от капка дъжд.

-          Глупак! – изсъсках аз злобно и го замерих с възглавницата.

-          Витиния, извинявай, не мислех. Върни се, моля те. – викаше той от леглото, докато се отдалечавах от него.

  Опрях рамо на вратата, запалих цигара и с ехидна усмивка гледах как екипажът изливаше с кофи водата от палубата. Малки гадни червеи, всичките до един, гледаха ме с презрение и ме искаха на дъното на океана. Не ми трябваше намек за да разбера колко ме мразеха. За тяхно нещастие обаче, не можеха да ме докоснат с пръст. Аз бях най-ценното нещо на този обречен кораб, а можех да се закълна, че видях злато някъде там.

-          Вита. – появи се капитанът, който ме хвана през кръста и ме притисна в себе си. – Не исках да те засегна.

-          Не съм толкова крехка Алекзандър.

-          Да, това го разбрах. – разсмя се той и се наложи да го ръчна с лакът в корема.

-          Това, че се чувствам толкова уязвима, от нещо толкова незначително, ме прави слаба. Не мога да си позволя да бъда слаба, не искам да живея в постоянен страх.

-          За коя се мислиш?! – намръщи се той. – Не можеш да си позволиш да си слаба? Всяко живо същество има слабо място, твоето е водата, приеми го, никой не е съвършен. Това което изпитваш от водата е страх, а страхът не е слабост, страхът е сила, защото единствено тогава човек е готов на всичко за да оцелее. Къде мислиш че щеше да бъдеш сега, ако беше съвършена? Не и тук . . . не и с мен.

-          О, мх, аз . . . забрави ли какво ти казах? Аз не съм твоята любов и съжалявам ако съм те подвела.

-          Влез вътре преди да си настинала, утре сутрин ще сме в България. Ще срещнеш човекът на Крум, ще хванеш влакът и вечерта ще спиш в нечие друго легло, далеч от мен. – поклати глава той и ми обърна гръб.

-          Алекзандър! – изстенах аз, задавена от собствените си сълзи, но той не се обърна, а продължи напред към мрачната каюта.                 

                                                              * * *

  Съмваше се, дъждът отдавна бе спрял да вали, а вълните леко полюшваха корабът. Птиците огласяваха червените небеса и лек ветрец повяваше дългата и червена коса. Беше още пияна, мислите в главата и бяха хаотични, не можеше да проумее как за една нощ мрази и обича, беше силна, след това слаба, а накрая се чувстваше виновна. „Колко хубаво щеше да бъде, ако не чувствах нищо.” – помисли си тя. Толкова се бе захласнала да гледа изгряващото слънце, че когато корабът се разтресе, тя дори не трепна.

-          Нападат ни! – извика някой и ме сбута навътре в стаичката.

-          Витиния? – събуди се капитанът.

-          Нещо става навън, някой ни атакува.

-          Пирати! – изръмжа той, надигна се от леглото, грабна револверът си и тръгна към вратата. – Стой тук.

-          Пирати?! Алекзандър.

-          Казах ти да стоиш вътре. – сопна ми се той докато стреляше като обезумял.

-          Времето на пиратите отдавна е отминало, ще ми кажеш ли какво наистина се случва? – нервно потропвах аз с крак и се криех зад гърбът му, когато стреляше.

-          Крадци, убийци, имало ги е и винаги ще ги има, независимо как са облечени. Искат теб.

-          Какво? За какво съм им аз?

-          Забрави ли? Ти си най-ценното нещо на този кораб. – усмихна се той студено.

-          Казах ти че не и е мястото тук Алкезандър! – извика един от моряците, като се хвърли пред нас и започна да стреля по тълпата от главорези, които се опитваха да се качат на корабът. – Жена на борда, Крум трябва много да те мрази.

-          Капитане! – появи се от някъде умиращо момче и падна на колене в краката ни. – Корабът е обречен . . . – изплю струйка кръв и издъхна.

-          Витиния . . .  – въздъхна капитанът.

-          Не!

-          Чуй ме внимателно. Погледни, отсреща има завързана спасителна лодка, вземи този нож, срежи въжето, скочи в лодката и греби до брега.

-          Няма да ходя никъде Алекзандър.

-          Моята задача е да те заведа жива в България и няма да се проваля накрая.

-          Няма да те оставя тук! – продължих да упорствам аз и извадих ножът от колана му.

-          Ти си по-важна от всички ни, Витиния, само че още не си го разбрала.

-          Никой не може да ми казва какво да правя.

-          Знам. – каза той и лека усмивка се появи на лицето му. – Точно за това трябва да наруша едно свое правило. – тогава той замахна бързо и ме удари с дръжката на револвера си.

  Виждах размазано, пиратите прииждаха, корабът гореше, екипажът се давеше в собствената си кръв, а капитанът ме носеше на рамото си, ранен от вражески куршум. Хвърли ме в лодката, замахна с всички сили и сряза въжето. Когато лодката падна в морето водата заля лицето ми, изплаших се и изгубих съзнание.

                                                       2 години по-рано (Киев):

  Нощта плавно се спускаше, криейки съблазън и похот в меките си прегръдки. Стаята бе мрачна, а стените пропити с алкохол и тютюн. Тапетите бяха улющени, а подът изтъркан от женските токчета. Голяма и грозна кукумявка се бе облещила на прозорецът на старият публичен дом и въртеше зловещо глава, докато Витиния прехапваше устни и нежно приплъзваше ръка по прелестите си. Сякаш самият дявол бе влязъл в стаята и я насърчаваше да експериментира с тялото си.

-          Не, Вита! – появи се Асмара и ме плесна през ръцете.

-          Вече не съм дете и ти не можеш да ми заповядваш. – озъбих се аз.

-          Това не е заповед мило дете. Послушай ме, моля те, запомни какво те учих и никога няма да ти се наложи да правиш това отново. – отвърна Асмара и ме целуна по челото. – Защо не ми разкажеш какво стана?

-          Защото ме е срам, мадам . . . срам ме е. – натъжих се аз.

-          Не ми казвай, че плачеш заради момче.

-          Аз го обичам.

-          Витиния, докога ще те уча? Контролирай емоциите си!

-          Той предпочете Органа.

-          Пф, значи е глупак, който не те заслужава. – намръщи се Асмара.

-          Всичко вървеше добре, докато тя не ме заля с алкохол по лицето. Няма да забравя как ми се смееха всички . . . побягнах бързо за да се изтрия.

-          А той?

-          Щеше да се задави от смях.

-          Да се беше задавил тогава! – викна Асмара и ме прегърна. - Трябва да бъдеш силна Витиния и да преодолееш този твой страх, защото именно той те прави слаба.

-          Знаеш ли какво?

-          От къде ще знам? В един момент си плахо и наивно дете, а в следващият жена, която само с намигване разбива семейства.

-          Един ден няма да се страхувам от нищо и ще ги накарам да пълзят в краката ми. – казах уверено аз и присвих очи.

-          Това ще бъде голям ден. – усмихна се Асмара.

-          Най-големият. – усмихнах аз, представяйки си мъже и жени, застанали на колене пред мен.

                                        Кости (югоизточна България – Странджа планина):

  Очите ми леко се отвориха, но жаркото слънце ме накара да ги притворя отново. През цялото време усещах всичко, макар и в безсъзнание. От вплитащите се в краката ми водорасли, през мокрият пясък, до пламтящото слънце и гъстите треви. Събудих се в запустял вагон, легнала върху съдрана седалка, кашляйки безспирно от прахта, която бе навсякъде около мен. Вдигнах се светкавично, но се строполих бързо на земята. Глезенът ми бе изкълчен, вероятно при падането в лодката, така че ми се наложи да изляза накуцвайки от кабината. С няколко малки подскока на един крак стигнах до края на вагона и плахо подадох нос навън.

     -   Чист въздух. Какво блаженство. – извиках аз и разперих ръце.

     -   Съжалявам, че нямаше билет за първа класа. - появи се изведнъж някой отдолу. Част от лицето му бе обгорено от лявата страна, но имаше своите хубави черти и тази красива руса коса, вързана на опашка. – Подай ми ръка, нека ти помогна. – усмихна се той и протегна ръка към мен.

     -  Ти трябва да си Димитрий. – опитах се да изляза от глупавата ситуация и още повече от глупавата поза, която бях заела.

     -  От плът и кръв. Открих те на брега и те качих на влакът, надявам се не възразяваш.

     -  Не разбира се. – усмихнах се аз студено и най-накрая му подадох ръка. Бях странно привлечена от него, колкото и да се опитвах да го прикрия.

     -  Алекзандър се свърза с Крум, така че всичко е наред.

     -  Алекзандър?! Как е той, какво . . .

     -  Хей, спокойно. Всичко е наред, капитанът е жив и здрав и честно казано беше щедро възнаграден за това че изпълни задачата си докрай.

     -  Задачата му, да. Нищо ли не каза за мен? – попитах аз с надежда.

     -  О, мила, та той е просто моряк, единственото нещо което го интересува е морето. – разсмя се русокосият мъж. – Не го мисли, защото бъдещето е пред теб, а то е красиво.

     -  Разбира се. – стиснах зъби аз и преглътнах чувствата си, точно както ме учеше Асмара. – Е, нека не губим и секунда повече, бъдещето ме чака. – усмихнах се леко и се хванах за Димитрий за да не падна.

     -  Явно ще трябва да те нося.

     -  Кракът ми . . .

     -  Да, забелязах.

     -  Чуй ме, ъм, Димитрий, нали така?

     -  Точно така. – усмихна се той, сякаш ми напомняше колко глупав бе въпросът ми.

     -  Ако случайно завали, трябва да знаеш нещо за мен.

     -  Чакай малко, успокой се. Тук е най-горещото място в България, хората се радват ако през есента завали дори веднъж, а сега е пролет.

     -  Спокойна съм, просто . . .

     -  Нека говорим за нещо друго. – прекъсна ме той. – Разкажи ми нещо за себе си.

     -  Ах. – нацупих му се аз, но не след дълго престанах да му се сърдя, виждайки усмивката на лицето му. Усмихваше се така, сякаш за пръв път бе щастлив и аз не исках да бъда тази, която ще му отнеме този миг. – Не знам от къде да започна.

     -  От самото начало, разбира се.

                                                                  * * *